Скеч, писан за тв шоу „Соларис“

Зрителят вижда болнично легло с чаршафи стигащи почти до пода. Медицинската сестра полага млад мъж да седне на кревата. Младежът изглежда леко притеснен, но се опитва да бъде самоуверен.
Сестрата пита със служебен тон:
– Притеснявате ли се?
– Не.
– Казахте, че и друг път сте давал кръв. Колко пъти?
– Веднъж.
– От коя кръвна група казахте че сте?
– Мисля, че съм Б положителна.
Камерата показва в едър план маркуч, в който се стича червена течност.
Сестрата помага на младежа да стане и го изпраща до вратата. Казва:
– Вие отидете в другата стая да си вземете шоколадите, аз ще прибера кръвната банка.
Сестрата се спира на вратата без да се връща, поглежда към леглото и през лицето и пробягва лека усмивка. Медицинското лице излиза в коридора.
Изпод леглото изпълзява мъж с огромни вампирски зъби. Той примлясква и доволно забърсва устни с опакото на ръката си. После се изправя и камерата показва лицето му в много близък план.
Вампирът се усмихва. Единият от зъбите му проблясва.


The man was sitting on a bench, resting.
The people strolling round the park pretended they did not see him.
Their heads, however, always turned and their eyes kept goggling,
as if they were some of those BEM comics monsters.

You can read the full story in Flying Minds:



On November 14th, 1910, peacefully in his bed, passed away the well-respected graduate of Eton, the Queen’s faithful subject, Dr Nicolas Robert Hunter. For all of his long life, Dr Hunter had practiced his vocation in a humane way, skillfully and honorably. The people who had known him for all of his eighty-four years, which he had spent with dignity, could see the real meaning of the phrase, a decent gentleman. When his private safe was opened, beside the envelope containing his will, another envelope was found. It had been duly sealed with red wax that bore the stamp of a London notary, one Silenius Harvey. Dr Hunter’s close relatives broke the seal, and several leaves written over in the deceased man’s hand fell out of the envelope. Nobody, however, took further interest in them after it was ascertained they had nothing to do with the will itself. Nobody, that is, except the last surviving of Dr Hunter’s seven cousins. His name was Richard Emerson. A London magazine obviously overheard something or other about that envelope’s contents. One of their executives offered Mr. Emerson a generous fee in exchange for his consent to place it at their disposal to publish. He squarely refused. The lines that follow have not been perused by any but Dr Hunter’s closest friends. They are a true transcript of the pages found in the dead man’s safe.

You can read the full story in Flying Minds:



My church is small but, in compensation, there is a cemetery close to it. A lot of people, after visiting a relatives’ graves, come to the House of God to light a candle and pray for them. It is not a large cemetery and although I am a priest I take care of it, too. I pluck the weeds, straighten a cross overturned or tilted by the wind. From time to time, I water the flowers on the graves and make lanes among them. I don’t have much work.

I don’t overwork at the church, either.

Especially today. A couple of people made confessions.

You can read the full story in Flying Minds:


Fred Saberhagen

This category is made under the supervision and with the assistance of Joan Saberhagen.

Fred Saberhagen (1930-2007) authored over 70 books of science fiction and fantasy and about the same number of short stories.

Fred is perhaps best known for his science fiction berserker(trademarked) series. Berserkers are robotic space ships programmed to annihilate all life. There are 10 novels and 7 collection of stories in this series. You might want to visit a rather impressive fan site for Fred’s berserkers. http://www.berserkerfan.org/

Among fantasy readers Fred is best known for his Swords and Lost Swords series. The world of Fred’s Swords began with EMPIRE OF THE EAST. Then came the 3 Swords books and the 8 Books of Lost Swords. Fred tied the series together with the short volume ARDNEH’S SWORD (2006).

Fred also authored 10 books in which he tells some of Dracula’s adventures. Fred’s Dracula was well received. With the book, THE DRACULA TAPE, Fred became the first author to tell the vampire story from the vampire point of view. Some fans host a yahoo group for Fred’s Dracula at saberhagensdrac@yahoogroups.com

In fantasy, Fred also authored THE BOOKS OF THE GODS, a series of 5 books that retell and mix some of the classic myths.

Fred wrote 16 books that are not part of any series. Two of these, BLACK THRONE and COILS, were co-authored with Roger Zelazny. The VEILS OF AZLAROC may be the best known of these.

Since Fred’s passing these books have appeared:
OF BERSERKERS, SWORDS, AND VAMPIRES: A SABERHAGEN RETROSPECTIVE (Baen, Jun 2009). This is a collection of Fred’s short stories put together by Joan Saberhagen to represent Fred’s work . Sample stories from the beginning of his career to his last solo short story are included.
A reprint by Tor of the Dracula book OLD FRIEND OF THE FAMILY (Tor, Sep 2009) with more Dracula reprints coming in 2010 and 2011.
GOLDEN REFLECTIONS is under contract with Baen Books. It is an anthology of 7 original stories by leading science fiction authors and a reprinting of Fred’s short novel MASK OF THE SUN. The stories are based on Fred’s novel MASK GOLDEN REFLECTIONS is edited by Joan Saberhagen and Robert E. Vardeman.
SÉANCE FOR A VAMPIRE will be reprinted by Titan Publishers as part of their series The Further Adventures of Sherlock Holmes.

For more information on Fred Saberhagen visit his website at:

Official fan website of science fiction author Fred Saberhagen’s Berserker series.

Eurocon 2004

By Radi Radev

The European Science Fiction Convention Eurocon 2004
was held from the 5th till 8th August in the city of
Plovdiv. This convention was first created in 1972 in
Triest, Italy. This year it took place in Bulgaria for
the first time.

There were over 360 Bulgarian and about 200 foreign
participants from 17 countries at the event – among
them SF writers, publishers, translators, journalists
and, of course, fans.

Eurocon 2004 was held under the patronage of Plamen
Panajotov – vice-premier of the Republic of Bulgaria.
The main organisers of Eurocon were: Ivan Krumov –
owner of the specialised SF publishing House Kuasar,
Yuri Ilkov – the publisher of Terra Fantastica
magazine and winner of Eurocon for number one fan,
Fantastica Foundation, the municipality of Plovdiv,
the Ministry of Education and Science, the Ministry of
Culture, Club for Science Fiction and heuristics Ivan
Efremov, Club for science fiction – Earthsea, Club for
ecoculture and fantastic art – Uibrobia, Tolkien Club
– Rin Ennor, Society Words, Bulgarian Federation for
electronic sports, Valinor Paladium Ltd.

The greatest person to be present at the festival
undoubtedly was the writer Robert Sheckley. Apart from
him there were Ian Watson – a writer from UK, Andrzei
Sapkowski – the best selling Polish fantasy writer;
Patrick J. Gyger – the director of Maison d’Aillieurs,
a Swiss museum housing one of the world’s largest
collections of Science Fiction. Mr. Gyger also
presently serves as artistic director of the Festival
International de Science-Fiction Utopiales,
Nantes/France/. At Eurocon 2004, also took part was
Roberto Quaglia – one of the most promising Italian
Science Fiction writers.

Unfortunately, the world famous Russian SF&F writer
and winner of many prizes like Strannik/Wanderer/,
Interpresscon, Eurocon 2003 and Aelita, Sergey
Lukyanenko did not visit the Eurocon, although he had
previously confirmed his participation and his name
was on the agenda. However, Eric Simon – one of the
most famous German SF writers, whose works were
published in the former Soviet Union and other
so-called ‘Eastern block’ countries (in the time of
communism!) came to the event to the greatest pleasure
of all participants and fans.

The various activities on Eurocon were held in the
halls of the City House of Culture, Plovdiv.
Sometimes, the activities were on three at the same
time and it was hard to choose which one exactly to

No doubt the most interesting and exciting event was
the meeting with Robert Sheckley, held on Saturday,
7th August. The second most interesting event was the
meeting with Patrick J. Gyger – the director of Maison
d’Aillieurs – the museum housing one of the world’s
largest collections of Science Fiction. I should not
forget to mention the fact that the first European
performance of the movie ‘I, Robot’, inspired by the
short stories of the immortal Isaac Asimov took place
at Eurocon 2004.

Another thing that attracted the attention was the
nominations for Eurocon 2004. A voting was organised
but the results had not come out at the time this
present article was written. The participants had the
opportunity to see the presentations of Eurocon 2005
and Worldcon 2005.

Lecturers at the festival were Alexander Alexandrov,
Prof. Alexander Nedelikovich, Atanas Slavov, Dr.
Dimitar Kabaivanov, Georgi Ivanov, Grigor Gachev,
Ilina Konakchieva, Ilian Iliev, Ivailo Ivanov, Ivan
Atanasov, Ivan Ivanov, Ivan Popov, Liza Moroz, Dr.
Lachezar Filipov, Lyubomir Nicolov, Martin Kadinov,
Silvia Rasheva, Todor Yalamov, Yuri Ilkov and Zdravko

It is interesting that at least half of the time, the
participants separated to made contacts between or to
create contacts.

I want to finish my report with the words of Agop
/ the second most famous Bulgarian SF writer
after Lyuben Dilov/, said at the Meeting with young
Bulgarian SF writers:

‘Write something. If it is liked by at least one more
man except you, then it has been worth writing it! No
man can write for everyone. Write for yourself.’

On July 23, 2006 Agop Melkonian died of cancer at age 57.

Science Fiction fandom in Bulgaria

There are a lot of people who read write or are just interested in the science fiction as a genre in Bulgaria. Unfortunately the poor socio-economic situation greatly restricts the number and circulation of magazines, connected with science fiction. The general impoverishment has also thinned the numbers of fans, their clubs and activities. This short article summerises the current SF societies active in Bulgaria.

Before the changes of 1989 the SF society in Bulgaria was extremely well-developed:there were many more SF magazines and newspapers published than now, sponsored by the state each of them having more than 10000 copies. One could find mainly SF books by Bulgarian and Soviet (Russian) authors in bookstores. However SF literature by English-speaking authors was also available, but these were authors like Robert Shekley, Clifford Simak and E.F.Russel. The books of Joe Haldeman, Fred Saberhagen were not translated and published. After 1990 all kind of SF literature by English-speaking authors is available and it is most popular in Bulgaria at the moment.

At present they are five, but the small number does not prevent them from supporting an overall level of activity that is fairly good. To help maintain communication with each other, and to organize the annual Bulgarian sci fi festival – Bulgacon, the society for science fiction, future studies and heuristics, called Ivan Efremov was founded. It was formed in April 1974 in the country’s capital Sofia. You can find it in Sredets House of Culture. The society organises SF conventions, meetings and fantastic film fests. It has published fanzines and members of Ivan Efremov have participated in European and World SF forums. Taking part in the society is activities are writers, translators (of SF works), artists, and fans. Ivan Efremov is the oldest of the existing Bulgarian SF societies. Its current chairman is Yuri Ilkov who isnalso the editor-in-chief and publisher of Terra Fantastica – the magazine of Bulgarian SF fandom. Yuri Ilkov was also announced Fan Number 1 of Bulgaria at the European SF-festival Eurocon 2002.

The club for ecoculture and SF art Wibrobia was founded in 1999 in the town of Stara Zagora situated some 250 km away from the capital Sofia. The club is the organizer of annual meetings, called Goblinia, orriented toward Bulgarian folklore and mythology. Wibrobia also publishes a page on science fiction and fantasy in a local newspaper. The club A. and B. Strugatski named after the famous Russian authors (but it wasn’t because it would gain favour with the communist regime) in Pazardjik,a town situated in central Bulgaria has existed since 1975. The club has hosted many science fiction conventions, it is a recorder by the number of published fanzines and pioneer at that initiative. An organizer of science fiction film fests, exhibitions and fans meetings. Its founder is again Yuri Ilkov. At that moment its chairman is Peter Kopanov.

The SF club in the city Varna, a famous Bulgarian sea-side resort centre, is named Earthsea. One of its founders is the famous Bulgarian SF writer – Ivailo Ivanov. Recently the club Earthsea has been joined by another Varna’s fantasy society – Tolkien. Earthsea does not have a fixed programme of activities such as Ivan Efremov in Sofia for example. Its members (like many UK) SF societies simply have desire to meet to socialise and talk about SF, to comment authors and literary works, to exchange books, to give SF parties along the sea and take part in meetings, organized since other SF societies. “Earthsea” has been holding regular meetings since February 2002. Its headquarters is Alba alehouse in Varna. The members meet every Monday at 18.30 p.m. Sometimes Earthsea is attended by members of the Writer’s Association in Varna and once even vice-versa.

The society Fantastica was founded in 1997 in the town of Kardjali situated in South Bulgaria. Its creator is one of the greatest Bulgarian SF writers of all times – Nikola Kesarovski (whose most famous book is ‘The Fifth Law of Robotics’). At present its chairman is Kiril Dobrev. The society is officialy registered by the authorities as a society with ideal activity.Its main purpose is: To promote the development of science fiction, to propagate and popularize it. The club has a page in Nov Jivot /New Life/ – the officialy newspaper of Kardjali and currently (spring 2003) has published over 60 issues. The SF page is edited by Nikola Kesarovski. Mr. Kesarovski was also organizer and kind host of the annual Bulgarian SF festival – Bulgacon 2002, which took place in Kardjali last year. The festival was attended by over 90 participants. For the past two years the festival was carried in a town called Sandanski, whereas in 2003 its host will be Pazardjik.

Thanks to Yuri Ilkov – The General, Nikola Kesarovski, Ivailo Ivanov and Kiril Dobrev who provided additional information for this article.

The article has been published in May 2003 in Locus Magazine

Мокро време

Даръл Швайцър и Джордж Скитърс пиеха кафе. Намираха се в кафе-сладкарница „Уошингтън“ и седяха на маса за пушачи почти в самия център на заведението. Говореха си от близо час, когато Даръл почувства някаква влага.

Беше петият ден на февруари 2005 година. Навън не валеше нито дребен, тормозещ бузите на лицето сняг; нито дъжд, мокрещ краката до глезените. Само едно мрачно, потискащо време; един сух щипещ студ; и понякога вятър, бръснещ лицето и ръцете.

Даръл беше доста под средния ръст, висок само пет фута и два инча. Косата му беше черна, но доста прошарена, носеше малки кръгли очила с диоптър, а устните и носа му бяха малки, почти незабележими. Ако беше герой на анимационен филм, задължително щяха да го назоват Бебето-Професор. Имаше сериозен и интелигентен стил на говорене.

Даръл Швайцър за всеки случай погледна тавана на сладкарницата. Не капеше. Вътре беше сравнително топло — и двамата си бяха свалили якетата. Даръл отново се озърна, за да види какво или откъде го мокри. Сервитьорите бяха далеч, следователно бе невъзможно някой да се е спънал и да е преобърнал таблата с питиета върху него. Въпреки всичко Даръл се чувстваше мокър.

Швайцър усещаше влага по врата си; по целия си гръб и по горната част на задника.

Внезапно Даръл попита Джордж:

— Капе ли отнякъде?

— Не. — отвърна изненадан Джордж. Точно философстваше относно „1984“ на Оруел и изглеждаше раздразнен, че го прекъсват.

— Чувствам се мокър.

Джордж се изхили:

— Да не си се напикал?

— Не. Мокро ми е някъде около врата и около гърба.

— Може да си се насрал, знам ли? — Джордж изглежда се забавляваше.

Даръл се поозърна. Никой не зяпаше към него.


— Не е нищо такова. Имам чувството, че някой ми е изсипал чаша вода във врата.

Джордж предложи обяснение:

— Може да си се изпотил?

— Едва ли. Не би трябвало да е чак толкова мокро.

Двамата платиха на сервитьорката и излязоха пред кафето. Джордж доста стърчеше над приятеля си. Беше висок шест фута без инч, лицето му беше бяло и младолико. Носът му бе чип, а устните — тънки и някак превзети, но почти винаги усмихнати. Кафявите очи на Джордж сякаш излъчваха интелект и радост, като че показваха вродената му склонност да се шегува постоянно.

Даръл видимо бързаше да си тръгне.

— Джордж, нали ще ме извиниш? За пръв път ми се случва нещо такова. Искам да се прибера вкъщи, да се съблека и да видя какво става с мене.

— Добре. — разочаровано каза Джордж. — Довиждане засега. Звънни ако може, като разбереш какво е.

— Довиждане.

Даръл Швайцър хвана такси и потегли към къщи. Вече минаваше шест и добре, че беше зима и се смрачаваше, та шофьорът на таксито не виждаше колко е мокър. Даръл усещаше, че мокри и седалката зад него.

Веднага щом се прибра вкъщи, Швайцър заключи вратата. После разхвърля всичките си дрехи и застана пред голямото огледало в антрето. Беше като в онази пословица дали можеш да си видиш гърба… Само че Даръл разполагаше с огледало. Целият му гръб, врата, както и горната част на краката бяха мокри. Все едно беше излязъл от басейн. Непонятно. Не си спомняше да е стоял под капчук. Нито пък по пътя имаше локви. Нито пък беше влизал с дрехи под душа.

Даръл разгледа и дрехите си. Бяха абсолютно мокри отзад в горната си част.

Швайцър набра Джордж Скитърс.

— Ало… Джордж?

— Да. Разбра ли от какво си се намокрил?

— Не. Това е лошото. Все едно някой ми е изсипал бутилка минерална във врата. Петлитрова.

— Странно. Сигурен ли си, че някой не те е полял от терасата си?

— Да. Щях да помня.

— Мога ли с нещо да ти помогна?

— Не. Поне засега не мога да се сетя. Страх ме е да не се повтори.

— Нали не взимаш наркотици?

— НЕ!

— Да си се напивал скоро?

— Не! — Джордж почваше да го дразни. — Ще ти звънна ако разбера нещо повече. Чао.

— Чао. И се пази.

Даръл си взе душ. Подсуши се и се облече. Нови слипове, разбира се, а също и тъмносин анцуг „Найк“, с който обикновено се мотаеше когато си беше вкъщи.

Понечи да отиде в спалнята и да се опъне на леглото. После размисли. Отиде до килера и започна да ровичка. Най-после успя да намери няколко големи парчета полиетилен и ги опъна върху спалнята. Едва тогава си пусна телевизора и посмя да се опъне на огромния креват.

Пет минути по-късно усети нещо мокро да се стича по врата му.




На другия ден Даръл реши да не ходи на работа. Беше репортер в един малък вестник на име „Дейли Рипортър“. Днес щяха да минат и без него. За всеки случай се обади в редакцията, че е болен и не може да дойде.

После отиде да огледа леглото си. Приличаше на малък басейн. Въпреки найлоните, водата беше протекла навсякъде. Дори имаше малки локвички по линолеума под леглото. Страната на килима, която се намираше до светлокафявата спалня, също бе леко влажна.

Даръл Швайцър бе вир вода. Целият му гръб и врат бяха мокри. Задната част на краката също. Странно, но предната част на тялото му бе суха.

Даръл изхвърли матрака на спалнята на терасата. Да съхне. Подсуши пода с парцали. През цялото време усещаше как по врата му капе течност. Понеже беше безцветна и не миришеше, Даръл реши, че е вода. Предпазливо близна малко. Най-обикновена вода. Само, че незнайно защо се появяваше отнякъде и се стичаше по врата му.

Даръл беше чел за левитация. Беше чел и за пирокинеза. Случаи на спонтанно самозапалване на хора. Както някой си седял на стола, изведнъж се запалил. Човекът изгорял, стола бил само леко опушен.

Даръл си помисли във весело отчаяние: „Има две решения на проблема. Или да се превърна напълно и окончателно във воден дух. Или да стана материал за публикация във всички жълти вестници. А може да пуснат статия и в нашия вестник — „Дейли Рипортър“. Предполагам, че ще искат да купят правата за материала по-евтино, понеже работя за тях.“

Даръл отиде в банята. За съжаление нямаше вана. Седна на ръба на тоалетната чиния и започна да мисли. На кого да се обади? На 911 нямаше да звъни със сигурност. В началото щяха да го поразпитат и да го огледат. После щяха да си тръгнат. Не след дълго щеше да дойде линейка с няколко яки санитари. И вероятно някой лекар, който да ги предвожда. В ръцете си щеше да държи съдебно решение за настаняване в психиатрична клиника. Незнайно защо Даръл си представи, че очилата на лекаря ще бъдат запотени, а косата му — бяла и чорлава.

На Джордж. Ще се обадя на Джордж. Той трябва да измисли нещо.

Джордж Скитърс си изкарваше прехраната, като строеше кортове за тенис. В свободното си време четеше много книги, беше изключително интелигентен и контактен човек. И приятел на Даръл.

Ако някой можеше да му помогне, това беше Джордж.

Даръл взе мобилния си телефон, марка Нокиа, от масичката пред компютъра. Набра Джордж Скитърс.

— Ало Джорджи, зает ли си?

— Всъщност не. — дочу се весел писклив глас от слушалката. — Днеска почивам.

— Ще дойдеш ли до вкъщи? Спешно е!

— Добре. След колко време?

— Колкото можеш по-бързо.

— Да не е станало нещо? Свързано ли е с вчерашното ти, хи-хи-хи… подмокряне?

— После ще ти разправям. Идваш ли?

— Да. При теб съм след десет минути.

Даръл затвори телефона. Реши, че трябва да закусва. За всеки случай събра всички видове килими и мокети от апартамента. Нахвърля ги в килера. Така щеше по-лесно да бърше пода като се намокри.

Капчиците продължаваха да се стичат по врата му. Даръл отвори хладилника и започна да го оглежда. Беше гладен.

Добре, че водата, която се стичаше по врата му, не беше много. Иначе имаше вероятност да наводни съседите под него.




Джордж тропаше на вратата като изтърван. Имаше звънец, но на Джордж винаги му харесваше да тропа. Силно. Даръл му отвори. Домакинът беше облечен в бял халат. Гостенинът бе навлечен в тъмносини спортни панталони и шушляково яке в същия цвят.

Джордж задъхано попита:

— Какво става с тебе?

— Мокря се. Отнякъде по мене тече вода. Капе дори когато спя. Трябва да ми помогнеш.

Джордж каза:

— Искам да видя. Седни някъде да те огледам. Това, което твърдиш, е смахнато и невероятно.

— Добре. Само че ще седна на табуретка. И ще сложим зад нея леген.

След половин час Джордж възкликна:

— Прав си, мамка му!

Даръл седеше на една табуретка в спалнята. Тя беше покрита с найлон. Зад нея имаше леген, който беше пълен една трета с вода. Около Даръл беше почти сухо. Джордж, който не го изтърваше от поглед, от време на време забърсваше пода с парцали, изтискваше ги и ги простираше в банята да съхнат.

Даръл каза отчаяно:

— И какво ще правя сега?




Джордж бе звънял в най-различни центрове за парапсихични изследвания, в агенции за паранормални явления и институти за алтернативна наука.

В продължение на няколко дни през малкия апартамент на Даръл бе преминала върволица хора. Бяха го снимали, разпитвали до изнемогване и изследвали с най-различни святкащи и бипкащи джаджи.

В продължение на три дни Джордж седеше до Даръл, готвеше му и му помагаше му да забърсва насъбралата се вода. От време на време отскачаше до най-близкия магазин за полуфабрикати. Или пък нови парцали и гъби. Дори беше купил няколко пакета пелени, за да може поне през нощта Даръл да спи сравнително сух.

Джордж му помагаше. Най-вече отказваше да допусне в апартамента всеки, който поне малко му заприличаше на журналист от таблоид. Джордж отказа да допусне дори и колегите на Даръл от вестник „Дейли Рипортър“.

„Колкото по-малко шум, толкова по-добре“, беше заявил Джордж след като изгони колегите му. Малко се поскараха, защото имаше вероятност да са дошли не заради сензацията, а просто да видят Даръл.

На четвъртия ден „откакто дойде потопът“ (според Джордж), на вратата се позвъни. Джордж Скитърс отвори предпазливо.

Пред вратата имаше двама мъже с еднакви сиви костюми. Дори физиономиите им имаха бръчки на еднакви места.

Очите им гледаха някак мрачно и безчувствено.

Джордж попита пискливо:

— Кои сте вие? Какво искате?

По възрастния от двамата извади служебна карта и я показа. Представи се:

— Специален агент Ливайн. ФБР. Колегата е специален агент Проски.

— Разкарайте се! — излая Джордж.

И понечи да затвори вратата. Двамата едновременно сложиха обувките си в процепа между касата и вратата. После едновременно я натиснаха и избутаха Джордж навътре. Влязоха в апартамента, затвориха вратата и я заключиха.

— Това е влизане с взлом. — обяви Джордж. — Апартамента е частна собственост. Ще ви съдя!

По-възрастният — агент Ливайн — гледаше някак отегчено. После извади от вътрешния джоб на сакото си някакъв документ.

Спокойно каза:

— Имаме заповед за обиск. Също така имаме разрешение да изземем всичко, което по някакъв начин представлява парапсихически феномен.

Двамата се заоглеждаха из апартамента. После тръгнаха към спалнята, поведени от шума на телевизора.

Джордж изкрещя:

— Даръл! Тука дойдоха двама откачени. Казват, че са от ФБР. Дано наистина да са, защото след пет минути ще ги изритам като бездомни кучета!

Двамата агенти влязоха в спалнята. Не обръщаха внимание на заплахите и натякванията на Джордж.

Даръл седеше на един фотьойл, покрит с найлон, и гледаше телевизия. По-младият Проски попита:

— Вие ли сте Даръл Швайцър?

— Да. А вие кои сте… задници?

С отдавна заучени движения двамата извадиха служебните си карти и се представиха отново. После обградиха Даръл и започнаха да го разглеждат и да душат около него. Зяпаха го все едно е особено интересно цвете в хербарий.

По някое време специален агент Проски каза:

— Даръл Швайцър, вие ще дойдете с нас. Имат пет минути да се преоблечете.

Джордж пак се развика:

— Ей, нещастници, работил съм 4 години в полицията. Не можете току така да го отведете, без да имате заповед за арест.

— Имаме. — безразлично каза агент Ливайн. — Ето я.

Той порови в костюма си измъкна заповед за арест. Беше документ за задържане на лицето Даръл Швайцър.

Джордж излая:

— Даръл нищо не е направил, мамка ви. По какво обвинение ще го арестувате?

Агент Ливайн каза:

— Все ще измислим нещо. Дребно хулиганство. Тормоз на съседите посредством умишлено наводняване. — Детективът се ухили. Усмивката му беше все така студена. — Ако мислите да викате полиция, опитайте. Тя ще ни сътрудничи.

Джордж Скитърс пристъпи напред. Стискаше ръцете си в юмруци. Излая:

— Даръл, хайде да изхвърлим тези нагли копелета. По-младият агент извади пистолет. Сините му очи гледаха злобно. Агент Проски насочи пистолета си към Джордж. Заплаши:

— В заповедта пише, че трябва да задържим Даръл Швайцър. Ти не ни трябваш. Можем да те очистим и никой няма да свидетелства. Мокрото ти приятелче ще знае, но там, където го водим, никой няма да го пита. Нито някой ще вземе показанията му под внимание.

Агент Ливайн бе бръкнал под сакото си, но не извади оръжие. Засега. Явно бе по-сдържаният от двамата.

Обърна се към Даръл и нареди:

— Обличай се, приятел. Ти си интерес за националната сигурност. Да те вземат дяволите, прояви малко патриотизъм.

Даръл започна да се облича. Навлече бели хавлиени чорапи, дънки в индигов цвят и едно червено боди с дълги ръкави. Джордж процеди злобно:

— Когато се уволних от полицията, ми оставиха служебния пистолет. Ако още веднъж ви видя приятелчета, ще ви гръмна.

Двамата агенти не му обърнаха внимание. На вратата Даръл се обърна и прегърна Джордж. Каза:

— Дано пак се видим, Джорджи. Чао.

— Чао…

Внезапно Даръл се разхили като откачен. По-младият агент попита:

— На какво се смееш?

— На вас тъпи, копелета. Не знам къде ме водите, ама докато ме закарате, колата ви ще заприлича на басейн.




От няколко дни държаха Даръл в стая без прозорци. Едната стена на стаята бе направена от огледала. Даръл обаче се досети, че огледалата всъщност са еднопосочни прозорци за наблюдение. Следяха го с най-различни камери, детектори и скенери. Сигурно и записваха. Уредите бяха замаскирани, но Даръл понякога чуваше бръмченето и жуженето им.

Даръл започна да отговаря на въпросите на хората, които го посещаваха, едва на втория ден. В началото само мълчеше и отвреме-навреме се хилеше идиотски.

Постепенно започнаха да обзавеждат стаята му. В единия край поставиха телевизор с огромен ЛСД екран.

Дори му донесоха един компютър, марка Дел. Включваха му Интернет само по един час на ден. През това време, винаги имаше по един агент в стаята, който го следеше да не изпраща и-мейли или съобщения до мобилни телефони.

„Много сте се загрижили за мене?“ — учуди се Даръл.

„Да ти кажа честно, някои фирми плащат луди пари за проучването на най-новите им продукти в изолирани условия“. — обясни агент Ливайн. „После искаме мнението ти за всяка вещ, която сме ти донесли в стаята.“

На третия ден донесоха на Даръл клетъчен телефон, марка Нокиа. Беше някакъв абсолютно нов прототип, но нямаше СИМ-карта. Даръл се възмути:

— За какво сте ми донесли телефон, от който не мога да звъня?

— Разгледай всичките му функции. Има и игри. После ще ни кажеш дали ти е харесал. — отвърна агент Проски.

През цялото това време водата продължаваше да капе върху Даръл. Стаята му беше покрита с линолеум; подът имаше лек наклон и водата се изтичаше. Всеки ден му носеха нови дрехи. Към стаята имаше малка баня с тоалетна, която Даръл посещаваше, когато си поиска.

Само засега не му даваха прибори за бръснене.

На четвъртия ден, откакто затвориха Даръл, водата спря да капе. Швайцър пощуря от радост. Започна да крещи и да се мята върху мебелите.

Радостта му трая някъде около 15 минути. После той усети отново познатите капки във врата си. Само че някак си течността беше по-гъста.

Веднага в стаята нахълтаха няколко човека с бели престилки. Придружаваха ги Ливайн и Проски.

Лаборантите взеха проби от новата течност в епруветки и си излязоха.

На петия ден съобщиха на Даръл, че новата течност, която сега капеше по врата му, има почистващи свойства.

Имаше бял цвят и гъста консистенция.

На шестия ден Даръл усети, че отново по врата му капе вода. Усещаше, че почва да полудява. Защо точно на него трябваше да му се случи? Не знаеше какво е това, но някой от посетителите му бе подметнал една думичка.


Даръл се разкрещя. След това хвана плазмения екран на телевизора. Вдигна го и го запокити на пода. Започна да вика:

— Спрете това нещо! Спрете тази вода! Спрете тази вода, моля ви, спрете тази вода!

Даръл се строполи на пода и се сви на кълбо. Започна да повтаря, изпадайки в нещо като ступор:

— Спрететазивода, моляви, спрететазивода.

Отново влязоха хора с бели престилки. Само, че този път имаха рамене като професионални футболисти. Набързо омотаха Даръл в усмирителна риза и му биха някаква инжекция. Тя го приспа.

Когато Даръл се събуди, видя, че стаята му беше празна. Бяха взели компютъра, остатъците от телевизор, дори и мобилния телефон. Бяха му оставили само стол, маса и леглото, в което спеше. Бяха му свалили и усмирителната риза.

На седмия ден Даръл започна да се върти. Отстрани изглеждаше като най-обикновено салто. После още едно.

Краката му сами отскачаха напред. После Даръл се премяташе през глава и отново падаше на краката си.

Отново му сложиха усмирителна риза. Даръл продължаваше да се върти. Отскок напред. Пълен оборот във въздуха. Падане на крака. И отново. И отново.

Даръл усещаше, че полудява. Досега не вярваше в свръхестествени неща. Но вече вярваше. Вече мислеше, че Дявола го е избрал, за да си играе с него. Вече беше готов да се самоубие. Само и само да спрат ужасните неща, които се случваха с него.

На осмия ден водата спря отново. Само, че въртенето зачести. Даръл вече правеше по две салта на минута.

После започна да се премята по-често. И по-често. И пак. И пак.




На деветия ден Даръл Швайцър изчезна. Първо около него се появи бяла светлина. После той започна да се премята все по-често. И по-често. Скоростта му на въртене започна да изморява очите на наблюдателите му.

После синята светлина се усили. Започна да блести все по-ярко и по-ярко.

Внезапно се чу тих звук — ПУК. Лека имплозия. Даръл Швайцър изчезна.

Когато светлината намаля, учените и агентите, видяха, че в стаята на мястото на Даръл Швайццър се е появило нещо друго. Части. Най-различни джаджи, чаркове и части. Бяха струпани на купчина.

Точно на мястото, където допреди малко беше Даръл Швайцър.

Един от учените предложи:

— Хайде да влезем и да изследваме частите, които се появиха.

Агент Ливайн го спря:

— Може да има радиация.

Тук в разговора се намеси световноизвестният учен-физик Патрик Киршнер. Беше поканен специално за проекта „Швайцър“. Докторът беше среден на ръст, доста кльощав, имаше огромни очила и сива коса, вчесана назад. Почти винаги носеше дрехи конфекция с неопределен цвят — между кафяво и сиво. Имаше и мустаци, които провисваха към долната му устна и му придаваха леко парцалив вид.

Д-р Киршнер каза:

— Скенерите показват, че в стаята няма радиация. Базирайки се на познанията си, мога да кажа, че току-що наблюдавахме електромагнитно индуцирана прозрачност.

Агентите Швайцър и Проски се спогледаха. После Ливайн каза:

— Въпреки това ние първи ще влезем в стаята и ще я огледаме. Възможно е в стаята да има някаква опасност. За която вие — учените, няма да сте подготвени.

Патрик Киршнер се съгласи:

— Добре. Ще общуваме чрез микрофона оттук.

Ученият Киршнер видя възножност да блесне и да изпъкне пред по-неизвестните си колеги. Продължи да обяснява:

— По наблюденията си оттук разпознавам някои от частите в стаята. Колеги, виждам, че вие не ме разбирате напълно. Но аз различавам магнитни шифтове, един поточен кондензатор, пружинни шарнири, един кварков ускорител на частици…

Специалните агенти Проски и Ливайн влязоха в стаята, където допреди малко беше Даръл Швайцър.

По микрофона продължаваха да чуват гласа на учения Патрик Киршнер:

— Колеги, виждам още вакуумни чашки, фотонен червяк и гравитационен модулатор. Проклети неутрони! За тези уреди науката още не е създала дори теоретични разработки!

Агентите Проски и Ливайн извикаха от радост. Бяха намерили нещо. Агент Ливайн каза по микрофона:

— Доктор Киршнер, намерихме лист хартия. Да се опитаме ли да го прочетем?

— Да, стига да можете. — презрително каза физикът. После продължи. — И така, колеги, мога да обобщя. Даръл Швайцър е попаднал в пространствено-времеви тунел и е бил засмукан в него. Пространствено-времевия тунел е предизвикан от непознат на нашата наука уред.

Останалите учени се спогледаха. После попитаха:

— Доктор Киршнер, искате да кажете, че всички странни явления, свързани с Даръл Швайцър, са причинени от неизвестна на науката машина?

Физикът доволно се ухили:

— Именно. Машината се е повредила и е започнала да предизвиква аномалии около Даръл Швайцър. Да го кажа на жаргон — после, когато машината се е прецакала напълно, Даръл изчезна. А на негово място се появиха частите от машината.

Агент Проски попита:

— Искате да кажете, че Даръл Швайцер е жив и здрав? Само че се намира на някакво друго място?

— Точно така. — каза Киршнер. — Нещо повече. Всички явления и странности, които се появяваха периодично около Швайцър, вече са изчезнали. В настоящия момент, господин Швайцър, където и да е, вече е един напълно нормален индивид, с нормална среда около него.

Всички учени гледаха почтително д-р Киршнер. Вторият най-велик ум на планетата след Айнщайн. Ето какво беше той.

От тонколоните се чу гласът на агент Ливайн:

— Д-р Киршнер. Мисля че разчитам какво пише на листчето, което намерихме сред джаджите. Да ви го прочета ли?


— Давайте. — съгласи се Патрик Киршнер. Искам само да вметна, че каквото и да пише на листчето, ще видите, че съм напълно прав.

Детектив Ливайн започна да чете написаното:

— „Перални машини „Кип Торн“*. Новите перални машини на Времето. Защо да ходите с леке по дрехите на делови срещи? Защо да се срещате с любимата, когато дрехите ви са измачкани? Пералните машини „Торн“ имат специална настройка за връщане на времето с един час назад. Върнете времето. През това време пералнята „Кип Торн“ ще изпере, изсуши и изглади вашите дрехи. За да изглеждате перфектно винаги, купете си перална машина на Времето „Кип Торн“. Внимание! Тази машина е само прототип. Не предлагаме гаранция при евентуална повреда. Серийното производство на перални машини „Кип Торн“ ще започне през следващата — 2206 година“.



* – Кип Торн е физикът първи доказал теоретично възможността за пътуване във времето.


Соня Мартъл се бе надвесила страховито над 12-годишния си син. Каза:
– Джими, този човек ще бъде твой учител по пиано.
Мъжът се представи:
– Здравей, Джими, аз се казвам Самюъл Харт.
– Здравейте, господин Харт.
– Какво трябва да кажеш, Джими. – ледено попита Соня Мартъл.
– Приятно ми е да се запознаем, г-н Харт. – Джими се обърна към майка си. – А сега може ли да си поиграя на компютъра?
– Не. Сега г-н Харт ще те учи да свириш на пиано.
Самюъл Харт запретна ръкави и изгледа хлапето, което стоеше право вдясно от него. Момчето беше с топчеста глава и русолява коса, която вляво на перчема сякаш бе близната от крава. Детето като цяло бе слабичко, с малка уста и някак си нацупено личице. Имаше обло изпъкнало коремче, но иначе телцето му бе слабо.
Учителят по пиано нареди:
– Сега, Джими, аз ще свиря, а ти ще пееш след мен “ла-ла-ла-ла”.
Стаята бе огромна и слънчева. Скъпото пиано, марка “Стенуей” се намираше в центъра й. По стените висяха картини, а до прозорците бяха подредени умело аранжирани цветя.
Самюъл Харт бе облечен в в евтин строг костюм със сив цвят, който му стоеше като униформа. Беше кльощав и дребен човечец, със сбръчкано лице и дълбоки умни очи. Учителят обяви:
– Добре. Започваме.
Харт изсвири до.
Джими изпя:
– Ла-ла-ла-ла…
Последва ре.
Джими пя правилно до нотата си, където сбърка.
Изпя я като сол.
Учителят го предупреди:
– Трябва да пееш малко по-високо.
Джими сбърка отново. Този път я изпя малко по-дебело и от ми. Харт не знаеше дали го прави нарочно, или бърка без да иска.
Отново подкани:
– Внимавай, Джими. Не пееш правилно.
Момчето пак сбърка. То дори не разбираше какво се иска от него. Учителят го предупреди за трети път и дори малко му се скара.
Джими избухна в сълзи и побягна към входната врата.
Когато излезе от къщи, заплака още по-силно.

Соня Мартъл бе висока почти 6 фута , бе чернокоса, черноока и винаги носеше прекалено много грим. Също така бе едра и властна жена, горда със своет положение в обществото.
Соня радостно съобщи на своя съпруг Кристофър Мартъл:
– Крис, вчера са снимали Джими във вестника.
– В кой вестник?
– В официалния градски вестник, разбира се – “Ню Лайф”.
– И по какъв повод?
– Ами снимали го как работи на компютър. Бил най-добър по информатика за възрастта си, в училище.
– Аха. Ами хубаво.
– Крис!
– Добре. Радвам се за Джими.
Соня уточни:
– Една приятелка е запазила вестника. Обеща да ми го донесе.
Крис деликатно подхвърли:
– Мислех, че ще се радваш повече ако го снимат как свири на пиано.
– И дотам ще се стигне. Вчера, след шестият урок, г-н Харт го похвали.
Кристофър Мартъл бе доста висок/ с два инча повече и от Соня/ и запазен за годините си мъж. Притежаваше дял от една бензиностанция, а се занимаваше също и с няколко други вида бизнес. Печелеше наистина добре. Освен това бе купил на Соня един малък магазин за козметика. Жена му се справяше блестящо с управлението на магазина.
Симпатичната трапчинка върху брадичката на Крис Мартъл се сбърчи. Понякога Крис не можеше да разбере болните, дори неистови амбиции на съпругата си спрямо сина им.
Наистина не можеше да ги разбере.
Къщата на семейство Мартъл бе голяма, триетажна и както повечето неща на сем. Мартъл – скъпа.
Ето защо шумът, който се вдигна точно в полунощ не успя да притесни съседите. Свиренето на пиано бе заглушено от дебелите тухли, с които бе построен дом Мартъл.
МЕЛОДИЯТА, която огласи къщата в полунощ бе силна, тържествена и донякъде героична. Човек би казал, че наподобява малко Бетовен или Вагнер, ако музиката не бе някак сама по себе си…
… зла.
Соня Мартъл нахлу бясна в Стаята с Пианото. Бе облечена в лилав халат, набързо наметнат поради внезапното събуждане върху дантелената и нощница.
Всички лампи в стаята бяха включени; нощните също светеха; фенерчета, измъкнати от разни чекмеджета и шкафчета бяха поставени навсякъде и добълнително пламтяха.
Стаята с Пианото бе бляскава.
В центъра й Джими свиреше на пиано. Очите му бяха широко отворени и вперени в една точка. Тялото му почти не се виждаше. Пръстите на ръцете му сякаш се движеха самостоятелно.
– Джими! Престани веднага!
Момчето продължи да свири. Като че ли не обръшташе внимание на виковете.
Соня отиде при Джими. Хвана го за раменете и го разтърси.
– Престани веднага!
Крис Мартъл влезе в стаята, рошав и сънен. Бе облечен в бели измачкани боксерки и потник, от който раменете му изглеждаха заострени и щръкнали.
Джими спря да свири и постепенно се осъзна. Сякаш излизаше от хипноза. После се обърна към майка си, която го засипваше с упреци и заплахи.
Невинно каза:
– Нали искаше да свиря, мамо?

На следващият ден Соня направи забележка на учителя по пиано. Според нея, г-н Харт не би трябвало да учи Джими на мелодии, които не са съвсем подходящи за дете на неговата възраст.
Самюъл Харт отвърна, че Джими може да възпроизведе само определени ноти и все още не е в неговите възможности да изсвири каквато и да е мелодия.
Соня уточни:
– Искате да кажете, че не сте показвал на Джими никакви тържествени маршове или… реквиеми?
– Не, госпожо Мартъл. Освен ако “Малка нощна музика” или “На Елизе” могат да се нарекат реквиеми.
Гласът на Соня прозвуча неуверено.
– Все пак мисля, че трябва да поразредим уроците по пиано. Имам чувството, че Джими ги прие твърде насериозно.
Самюъл Харт си тръгна силно поздразнен от капризите на богаташите.
На следващата вечер всичко се повтори. Точно в полунощ Джими пак засвири своята ужасна мелодия.
Родителите му отново нахлуха стреснати в Стаята с Пианото.
Този път Джими бе намерил отнякъде и два сребърни свещника, в които горяха дълги бели свещи. Ведно с всички лампи и фенерчета, които светеха, най-вероятно отвън стаята изглеждаше като Александрийския Фар.
“Какво ще си помислят съседите”, уплаши се Соня. После огледа подозрително белите дантелени пердета, поставени върху прозорците. Едва ли успяваха да прикрият всичката тази светлина, ако някой гледаше отвън.
Ами шума, каза си Соня. Съседите сигурно ще си помислят, че правим оргия.
Соня отиде и разтърси Джими. Не му удари шамар, както би направил някой друг, по-строг родител. Никога не би го ударила.
Джими спря да свири. Отново имаше вид на човек, който излиза от транс.
На следващия ден Соня звънна на г-н Харт да дойде, макар, че по програма Джими нямаше урок. На учителят по пиано му бе платено за двайсет урока. После Соня го уведоми, че е освободен и вече не е необходимо да идва за да преподава на Джими.
Самюъл Харт понечи да върне чаcт от възнаграждението, но му бе казано да го задържи.
Соня Мартъл проведе сериозен разговор със сина си.
Бе внимателна, но категорична.
– Джими. – заповяда тя. – За срок от един месец не искам да се доближаваш до пианото.
– Добре, мамо.
– Разбра ме правилно, нали? Трийсет дена не искам да се доближаваш до пианото, нито да го пипаш, особено да свириш на него.
– Дадено.
– Ако тази вечер отново ни събудиш, ще накарам тати да заключи някъде монитора на компютъра.
– Нали обещах вече. – гласът на Джими звучеше жално.
– Освен това ще ти забраня да излизаш след училище и ще гледаш телевизия най-много по половин час дневно.
– Разбрах. Повече няма да свиря.


Някъде към полунощ Соня се събуди. Погледна светещите зелени стрелки на скъпия швабски будилник. Имаше няколко минути до дванайсет.
Соня се помъчи да задреме, но не можа. Крис спеше до нея с отворена уста и лекичко похъркваше. Соня го погледна със завист заради здравия сън.
Точно в дванайсет мелодията зазвуча наново. Бе страшна и силна, така кънтеше, че Крис се събуди, подскочи и си удари главата в таблата на семейната спалня. Изруга сънено и изломоти:
– Някой вече ще яде бой.
– Двамата почти едновременно наметнаха халати и тръгнаха към Стаята с Пианото.
В този момент се чу трясък.
/ пред очите на Соня изникна затръшващ се капак на ковчег/
Разнесе се детски писък, напомнящ животно, прегазено на пътя.
Соня и Крис се затичаха.
Крясъците зачестиха и станаха по-силни.
Соня влезе в Стаята с Пианото и видя Джими. Ръцете му бяха облени в кръв до лактите. Капакът на пианото бе затворен и тъмнееше, покрит от лъскавата червена течност, която капеше и по пода.
Пръстите на Джими, с изключение на палците, бяха отрязани.
– А-а-а! Боли, мамо, боли! – крещеше Джими.
Соня се втурна към детето. Сълзи изпълниха очите и. Соня хвана ръцете на Джими и ги огледа. Капакът на пианото бе паднал. И бе откъснал пръстите на детето почти изцяло. Само двата палеца бяха почти незасегнати.
Крис изтича до банята и се върна с аптечка. Беше я изтръгнал от стената, където обикновено си стоеше. Двамата със Соня започнаха да превързват ръцете на Джими, но тя го избута и заповяда:
– Повикай линейка! Аз ще превържа Джими.

Приеха Джими в спешното отделение на най-близката болница – “Стефани Ейнджъл”.
Лекарят дежурен в момента, дръпна Крис настрана. Каза сериозно:
– Господин Мартъл, ние ще се погрижим за Джими. Искам да ви помоля да се приберете вкъщи. И веднага да потърсите отрязаните пръсти на детето. Колкото се може по-бързо!
– Какво?
– Не ме ли чухте? Искам да се приберете вкъщи, да намерите пръстите и да ги донесете. С вас ще дойде сестра Филипс.
За да се погрижи за правилното им съхранение при пренасянето.
На Крис му просветна малко.
– Мислите, че ще можете да ги … зашиете?
Лекарят кимна.
– Да. Има голяма вероятност да направим ръцете на сина ви такива, каквито са били преди иницдента. Да станат едно към едно.
Крис извика такси. С него дойде късо подстригана, червенокоса и луничава медицинска сестра. Тя обясни, че я праща д-р Хардимът.
Соня остана в болницата.

Крис повдигна с парцал кървавият капак на пианото. Белите клавиши бяха станали розови. По тях имаше и полутечни локви от спекла се кръв. Черните клавиши пък изглеждаха още по-тъмни.
Пръстите на Джими ги нямаше. Сестра Филипс започна да се суети и да оглежда навсякъде около пианото. Изглеждаше делова, явно изобщо не се притесняваше.
“Сигурно вече е виждала повече кръв от пенсиониран касапин”, неочаквано и за него си помисли Крис.
Мобилният му иззвъня.
Беше Соня.
– Ало, Крис, намерихте ли…
– Не още. Как е Джими?
– Лекарите спряха кръвта. Казват, че е в шок и сигурно ще му направят няколко операции. Но опасност за живота му…/Соня се запъна/… почти нямало. Крис, трябва да намериш пръстите на Джими.
– Не можем.
– Ела ти в болницата. Аз ще дойда да ги потърся. Лекарите казват, че могат да ги зашият.
– Не мога да ги намеря. Май наистина ще е най-добре да направим както ти казваш.
Гласът на Соня потрепери, после тя каза:
– Още нещо, Крис. Лекарите казват, че раните по ръцете на Джими са като от гладко срязване. Твърдят, че капак на пиано може да смаже или притисне нечии пръсти, но не може да ги отреже.
Соня се разрида и връзката прекъсна.
Следващите няколко часа Крис прекара в болницата. Сегиз-тогиз минаваше някоя сестра, която го информираше за състоянието на Джими.
Соня звънна на няколко пъти. Каза, че е надникнала във всяко кътче на Стаята с Пианото, че почти е разглобила проклетият инструмент, но пръстите на Джими ги нямало. Сякаш били изчезнали безследно.
При последното позвъняване на Соня Крис и предаде, че лечението на Джими върви добре. Тогава Соня се закани, че когато всичко свърши, лично ще насече с брадва проклетото пиано.
Около девет на следващата вечер дойде новият дежурен лекар на отделението. Седна на пейката до Крис и каза настоятелно:
– Господин Мартъл, опасността за живота на Джими вече премина. Сега искам да се приберете вкъщи, да хапнете и да поспите.
– Не и преди да видя сина си, докторе. Може ли?
– Разбира се. В момента Джими спи заради обезболяващите. Обещавате ли след като го видите да се приберете у дома и да си починете? Утре сутринта може да дойдете пак.
– Добре. – обнадеждено обеща Крис.
Джими изглеждаше някакси прозрачен върху болничното легло. Беше бледен, сигурно поради голямата загуба на кръв. На дланите му сякаш бяха намотани футболни топки от бинт. Имаше две системи, свързани към сгъвките на ръцете му. Едната банка бе пълна с кръв, а другата – с някакво лекарство. Стаята бе пропита с неизменната псевдоамонячна болнична воня.
Джими изглеждаше неизменно спокоен и гръдния му кош се повдигаше равномерно.
Всичко като че ли бе наред.


Соня посрещна Крис на входната врата. Той я успокои с думите, че синът им се възстановява.
Крис отиде да претършува още веднъж Стаята с Пианото. Соня бе забърсала цялата кръв от инструмента. Пръстите на Джими ги нямаше.
Двамата съпрузи поръчаха храна по телефона. Вечеряха в почти пълно мълчание.
След това Крис и Соня отидоха да си легнат. Бяха изморени, притеснени и тъжни и веднага успяха да изпаднат в нещо като полусън.
Незнайно след колко време гу събуди звъна на телефона.
Двамата изтичаха до апарата. После се спогледаха. Никой от тях не искаше да вдигне слушалката.
Соня се пресегна и взе телефона.
След малко очите и се напълниха със сълзи. Слушалката падна от ръката и и се удари глухо в пода. Крис я взе и я постави на място.
Соня го прегърна, като се тресеше цялата.
– Крис… те казаха, че Джими е починал. Получил внезапен кръвоизлив.
Крис усети как и неговите сълзи се отприщват. Двамата със Соня се строполиха на един кожен диван в хола. Прегърнати.
Внезапно от Стаята с Пианото се разнесе мелодия.
Крис Мартъл тръгна нагоре по стълбището към стаята, откъдето се чуваше музиката. Бе отчаян. Не можеше да си представи кой или какво свири в Стаята с Пианото.
Мелодията бе същата като тази, с която ги будеше посреднощ синът им.
Но Джими бе мъртъв.
Крис отвори вратата на Стаята с Пианото.
Соня чу мъжа си да крещи. Викът му бе изпълнен с ужас. Соня се затича бързо по стълбището и влезе в стаята, откъдето се чуваше мелодията.
Вътре Крис се бе опрял до стената,
И гледаше
Соня също погледна натам. През прозорците влизаха достатъчно лунни лъчи. Те осветяваха пръстите, свирещи на пианото. Пръстите висяха във въздуха и на лунната светлина изглеждаха бели като мрамор, бели като самите клавиши; палците липсваха и поради това свирещите неща бяха осем на брой.
Осем детски пръста.